Какво остава, когато образът се разпадне? Когато формата престане да бъде представяне и се превърне в енергия, в перцепция, в светлинна следа, в напрежение между тяло и пространство?

„След образа“ предлага скулптурата като състояние отвъд видимата завършеност. Тук обектът не е финален резултат, а момент в процес – временна конфигурация на материя, електричество и възприятие. Светлинната инсталация и неонът не функционират като ефект или декорация, а като носители на структура. Те изграждат, прекрояват и дематериализират архитектурата, превръщайки пространството в активно поле.

В работите на Йоана Тужарова светлината чертае граници, които едновременно изграждат и разтварят обема. Неоновата линия е едновременно рисунка и конструкция – тя създава контур без маса, форма без тежест. Скулптурата не стои в пространството, а го активира и затопля. Тялото на зрителя става част от този процес: движението променя възприятието, а възприятието завършва формата.

В този смисъл работите на Йоана Тужарова могат да бъдат разгледани през понятието за „атмосфера“, развито от Гернот Бьоме, според когото пространството не се възприема единствено като архитектурна даденост, а като сетивно поле, изградено чрез светлина, материалност и телесно присъствие. За Бьоме атмосферата е междинна зона между обекта и зрителя, нещо, което не принадлежи изцяло нито на формата, нито на възприятието, а възниква в тяхното взаимодействие.

Именно в тази нестабилна зона се ситуира и практиката на Тужарова: между архитектурната строгост, концептуалната яснота и емоционалната уязвимост. Нейните намеси не налагат образ, а създават условия за възникването му в съзнанието на зрителя. Светлината не осветява скулптурата – тя е самата скулптура.

Контекстът на галерията носи особена тежест тук. Паметта за Васка Емануилова, с нейното усещане за пластическа концентрация и вътрешна енергия, създава напрежение между плътното и ефимерното. Ако модерната пластика утвърждава масата като носител на смисъл, „След образа“ предлага светлината като нова плът – електрическа, променлива, времева.

Архитектурата тук не е фон, а активна система. Ъглите, височините и празните обеми се превръщат в резонатори на светлината. Пространството започва да функционира като мембрана, в която всяко трептене се усеща телесно от зрителя. Скулптурата се случва не пред нас, а около нас.

„След образа“ не означава край на формата, а нейна трансформация. След образа остава следата – линия, пулсация, сияние. В тази следа скулптурата се освобождава от тежестта на масата и се превръща в събитие: временно съвпадение на тяло, пространство и светлина.

Куратор: Ренета Георгиева