Изложбата на Явор Костадинов е необичаен автопортрет, съставен от образите на някои от неговите страхове и фобии. Тя е резултат от търпеливо вглеждане в себе си и то в онези зони на аза, които обикновено отбягваме. Кой от нас обича да си припомня страховете си, особено онези, за които нямаме рационално обяснение и не можем лесно да контролираме – страха от загадъчния непознат в асансьора, страха от това, че може да намериш отрязаната си глава сред саксиите в хола, страха от водните пързалки или от новия екскаватор на централните гробища… Ние сме обсебени от желанията и се идентифицираме почти напълно с тях. Страховете и фобиите ни обаче казват много повече за нас самите отколкото желанията ни, които често са банални и не се отличават много от желанията на другите. Дори има антропологически теории за това, че всъщност ние желаем желанията на другите. Страховете и фобиите ни обаче са много по-интересни и оригинални и по-скоро ни отличават от другите и ни придават своеобразие и индивидуалност. Ако се опитаме да направим един списък с нашите желания и друг с нашите страхове, ще се убедим колко несъизмеримо повече и по-необичайни са страховете ни. Художниците отдавна знаят, че ако въображението им е приспано, винаги могат да се обърнат към страховете си, за да го събудят. Явор Костадинов е направил точно това, обърнал се е към страховете си, за да извлече от тях образи и сюжети, до които иначе съзнателно пришпорваното въображение трудно се добира. Тоест младият художник се е обърнал към един по-стар и по-изобретателен художник в себе си, който работи непрекъснато, работи „на тъмно“, работи безвъзмездно, но чиито произведения повечето от нас не ценят и даже отбягват. По-младият художник се е отнесъл към творчеството на по-стария със симпатия, но и с лека непочтителност, превръщайки страшното в смешно. Така страховете са използвани като творчески ресурс и съществременно са укротени и дистанцирани.

Кирил Василев, куратор